ЛИЛИИ
от
Георги Гърдев
Кораб
Кораб самотен
ни люшка
мечтите –
гларус,
към морската шир
отлетял.
Стелят се сиви,
бекрайни
мъглите,
корабът стене,
платна разлюлял.
Люшкат го мощни,
пенливи талази,
пеят му диви,
горчиви вълни.
Мамят го тъмни,
дълбоки оврази,
спират го
вражите, водни стени.
А на кормилото
тръпне морякът –
млад и красив,
от любов запленен.
Пее с вълните,
не плаши го мракът,
пристан очаква,
напред устремен.
Слънце не грее
под свода небесен,
сгрява го
само бутилката с ром.
Морският вълк
е над бури надвесен,
ала за нежност копнее
и дом.
Времето бяга,
мъглите
не спират,
стелят талази,
пенливи вълни.
Остров самотен
и бряг
не съзират очите моряшки, но...
утро звъни!
Утро засмяно
отново изгрява
корабът в бури
е пак оцелял.
Слънце
над морската шир
засиява –
гларусът бял
е до бряг долетял!
Как искам
Как искам да сме само двама –
аз и ти,
притиснати в прегръдка
силна, страстна!
Сърцето ти да чувам
с обич как тупти,
косата ти милвам
тъй прекрасна!
Да литнем
с тебе
към далечните звезди!
Да кацнем
на брега на океана!
Да пеем с мощните му
яростни вълни,
зората да посрещаме
засмяна!
Как искам, но сърцето ти,
уви, мълчи!
И моят блян
потъва в океана!
Диханието ми
са твоите очи –
живот, любов
и смъртоносна рана.
Оазис
Душата ми е
палеща пустиня,
оазиса за мен –
това си ти!
Изнемощял,
аз прося милостиня,
слънецо без милост ме гори.
Пясък черен
гложди ми краката,
устните пресъхнали,
кълнат...
Лешояди гледат ме от небесата,
търся скрития
към тебе път!
Към твоето сърце!
Но няма кой да ме дари
с мечтаното спасение,
и падам като сноп
под палещия зной.
Пълзя и търся
те под синьото небе,
защото само ти
си мойто изцеление,
защото оазиса за мене си,
дете!
Любовта не е клише
Казват –
любовта е станал клише,
което някой режисьор
се мъчи да прегази.
Но нещо свети в моето сърце –
една стихия,
буря, лееща се на талази,
водовъртеж,
що хищно ме изпива.
Ето, губя се
и в нощ, и в ден,
светът пред взора
се разлива
и две души се гонят в мен.
Две души – на Дявола и Бога!
Две искри –
на светлина и тъмнина.
О, надуйте, моля,
бързо рога –
готов съм аз
за свойта сетнина.
Наричате ме хулиган,
но убеден съм,
вече знам,
че в моето сърце
няма глупаво клише!
Певец ще бъда
Седях замислен в залез кървав.
дърветата покриха ме със сенки.
Задуха вятър, разлудуван, пъргав,
заиграха вечните житейски сценки.
Разбрах тогаз човека беден,
че обречен е да бъде тленен.
И няма как – животът спира –
безсмъртието се лесно не намира.
Замислих се за теб любима.
Нима и ти ще бъдеш нявга глина,
нима и ти ще легнеш във пръстта,
нима и тебе ще прегърне вечността?
Затуй със химикалка във ръка,
певец ще бъда аз на твойта красота.
И знай, че както грее вечно малката звезда,
така и ти ще грееш вечно над света!
Неканен гост
Не страдах ли достатъчно
във тоз живот?
Ти Бог си всемогъщ, нали?
Защо зароби ме
със тежкия хомот?
О, Боже въздесъщ,
кажи!
Защо ми даде
пъклено страдание?
Защо отне ми любовта?
Нима така
създал си Ти света?
Нима е всичко туй
по твоето желание?
Презирам аз
подобно сътворение!
Презирам аз
подобно откровение!
Душата му
пропита е със злост!
Ти вече си неканен гост!
Моят Ад
О, Дяволе! Ела при мен!
Това ли ще е твойто наказание?
Това ли ще е твоят плен –
да бъда роб на твоето страдание?
Но, Дяволе, нима във тез очи
се крие твойта мъст?
Нима развените й къдрави коси
са моят адски кръст?
Веригите затвориха се веч,
Режи ме с безпощаднта си сеч!
Ти чу ли, Дяволе? Режи!
Режи ми всички горестни мечти!
Режи ми всички трепети любовни,
стаени в страдащата ми душа!
Ела, приятельо гробовни!
Вземи ме в своя вечен Ад!
Истинска си само ти
Някога, накрай света,
разказват,
че била
Едемската градина.
Някога,
накрай света,
разказват
хората били
направени от глина.
Тогава сам реших
да видя чудото
на таз пресъхнала легенда.
Минах покрай знойна Либия,
стигнах до порутена хасиенда.
В този миг,
във тоз съдбовен час,
чух зад себе си перкрасен глас.
Обърнах се,
но чудното творение
ичзезна
като лятно привидение.
Треперещ, аз разбрах:
лъжа е таз легенда!
Истинска си само ти –
в порутената хасиенда!
Ела, подай ръка!
Ела, подай ръка!
Ще тръгнем с теб
накрай света!
Постой!
Постой така!
С целувка ще ти спра дъха!
О, виж!
Вълшебен миг!
Проблясва падаща звезда.
Ти
моят си трептящ свелик –
кралица дива на нощта.
В сърцето ти любов звъни,
изгрява приказна Луната.
Усещам нежните вълни
как стоплят ми душата!
Реквием
Отправих се
на утринна разходка,
едва събудил се
от снощния си сън.
Поклащах се
като препил със водка,
когато чух
гробовен
и плачевен звън.
Последвах го,
изпълнен със вълнение,
а ранен вятър
рошеше
разперени коси.
И сякаш
да получа просветление –
достигнах църква
в утринни лъчи.
Застанах пред разтворените двери,
отвътре ме полази
нощен хлад
и ужасът
разтърси ми душата
от тази гибелна,
зловонна смрад!
Тя идеше
от черния
зловещ ковчег.
Какрата продължиха.
Бях станал бял.
Желаех да зърна тоз човек –
той дишал е,
живял,
а някога дори се смял.
Така надвесих се
над гаснещия труп –
като студент
пред някой анатом.
Но сякаш мъртвият
бе просто кожен куп.
Застинах ужасен,
като видял
фантом.
Отблъснах се,
избягах побледнял.
Огледах се да видя
пак ли съм човек,
защото
сам лежах във черния
ковчег, безчувствен,
страшен,
скелет изгорял!
Защо ли?
Защо ли
толкоз черна
е нощта?
Нима денят
не съществува?
Душата ми крещи
от пепелта –
за възкресение
жадува.
Зловеща,
тъмна нощ
и Сатана
живеят
в моя храм тъжовен.
Ще има ли за мене светлина
и поглед благ,
желан, грижовен?
Как искам аз
в небесния простор
криле широко
да разтворя!
Да срещам
само твоя нежен взор,
за любовта си
да говоря!
Любовта е сила
Навсякъде
те търсих,
скъпа, душата ми
потъваше в печал.
Изпълваше ме
болка тъпа,
сълзите ми
превръщаха се
в кал.
Но ето,
че дочух смеха ти,
обърнах се,
отправих жаден взор.
Омая ме докрай
гласа ти
и сякаш грейна
синият простор.
Аз знам,
че любовта
е дивна сила,
сърцата ни
до Бога
възвисила!
Неразбрани думи
Изправям се, но бавно, вяло
на сцената, но публиката липсва.
Със маска съм, облечен в бяло
и знам, че всичко в мене вече писва.
Обхваща ме нескривано стеснение,
избива пот по морното чело.
В гласа ми – червей на съмнение
готов съм да припадна на това легло.
Защото как, кажете, мили дами,
да излея своята душа със думи?
Думите от Нея неразбрани,
мъките, горящите си рани?
Но по-добре е вече да замлъкна.
Поклон и слизам от гробовната си сцена.
Стенанието във сърцето ми заглъхна.
Дочувам само стъпките вълшебни на елена!
Искам
Искам да усещам
твоето ухание!
Искам да дочувам
страстното дихание
на твоите потръпващи гърди!
Искам да потъвам
в твоите очи –
звезди!
Искам да мечтая с тебе
под звездите!
Да се скитаме без път
насред полята!
Да усещам как
прераждат се душите!
Неусетно как се
нижат времената!
Искам да се върнат
тези безметежни дни
на любов,
мечти
и щастие безмерно!
Но, уви!
В страданието мое
черно
само спомен
тъжен ще останеш вечно ти!
Бездомен скитник
„Бързам,
ще изпусна влака!“ -
пръстите си
беше впил в ръката.
„Бързам,
ще изпусна лвака“ -
той ме беше сграбчил
за яката.
Последна спирка,
писнаха машини.
Обзет от гняв,
понечих да избягам:
„Аз бързам
чакам влака от години“ -
към родната страна
ръце протягам.
Погледна ме
с невиждащите си очи.
Усмивката беззъба
пак ме огорчи:
„Бездомен скитник
ще останеш ти,
момче,
в страдание
животът ти
ще е като на псе!“
Ти, роза бяла!
Пред прага тих на вечността,
където греят вечните зари
и дивната любов цари,
почука ти на моята врата.
Отворих ти, но нямаше те вече там.
Потърсих те със поглед трескав,
повиках те с гласа си дрезгав,
но нямаше те, мила, бях отново сам!
Приплъзнах тъжните очи
и в рой на мисли тежки аз съзрях,
огрян от слънчеви лъчи,
стъклен похлупак и онемях!
В него беше ти прекрасна,
разперила разцъфнал цвят.
Стопена от милувка страстна –
ти – роза бяла с дивен аромат!
И всичките звезди игриви
песни пееха звънливи,
и къпеха те в нежни звуци
като пролетни капчуци!
Къде си?
Помниш ли как двамата веднъж
излязохме насред полето.
Беше утро и като след дъжд
във свежест пак се къпеше небето.
Какъв прекрасен, сладък миг
сред избуяли класове.
Нима не бях щастлив като дете?
Но, ах! В душата ми отекна вик!
Изчезна всичко в бляскава лавина.
Къде си, моя слънчева любима?
Останах празен в празна стая!
Очи затворил, чакам края!
Тъй далечна си
Тъй далечна си – като Луната.
Студена си като самотната Звезда.
Но грееш пак, окъпана от светлината,
от благост кротка и всевишна красота!
В душата ми прокрадват се зарите
на твоята любов пречудна.
И всяка вечер непробудна
прозореца отварям към звездите.
И диря теб – далечната Луна!
И любя теб – самотната Звезда!
В молитва страстна, на колене,
на теб предавам всичко, що е в мене!
Просяк
Не отблъсквай мойте
думи!
Не го премазвай
с ледни гуми!
Нима ме вече
ти забрави?
Нима навеки ме остави?
Стоя
пред бялата хартия,
изливам мощната стихия,
която ти разпали в мен.
Не зная що е нощ и ден!
Скитам се –
бездомен пилигрим,
с тояга
и със дух непримирим.
Твоят образ –
мойто поклонение!
Твоят поглед –
мойто изцеление!
Земята обетована
си ти,
аз просяк съм
за твоите мечти!
Сълза от обич и тъга
Ти хвърляш светлина в живота ми самотен,
в живота ми разбит, недраг, опустошен.
Захвърлил бремето на своя свят сиротен,
вървя към теб, от обич светла озарен!
Душата ми обагри в прелестни зари.
Да любя силно, страстно ме научи ти.
Ала сама, наместо изцеление,
донесе ми тъга и омерзение.
Какво се случи – аз не ще да коментирам...
Душата си на малки късчета раздирам.
И пиша бавно, с разтреперана ръка,
отронова се сълза – от обич и тъга!
Да беше
Да беше май, венец от люляк
най-уханен бих ти свил.
Насред полето, с мириса му
омаен, тебе бих завил.
Да беше юли, златна мида
бих се гмурнал да ти взема.
На пясъка, край морските вълни,
с целувка бих ти причинил мигрена.
Да беше зима, с топка снежна
бих натъркал устните ти страстни,
страните ти заруменели,
очите ти, дълбоки и прекрасни.
Ала минава ден след ден,
живея само в сойта драма.
Ще съм самотен и студен,
додето теб, дете, те няма!
Минава ден след ден
Минава ден след ден,
душата ми за тебе все копнее.
А ти стоиш пред мен,
сърцето ти да каже „ДА“ не смее!
Минава ден след ден,
аз още не преставам да те моля.
Оглеждам се смутен,
не ще ли свърши вече таз неволя?
Минава ден след ден,
омръзна ми бездомен да се скитам.
От тебе разделен,
за тебе винаги с любов ще питам!
Минава ден след ден,
надеждата ми за любов изтече.
Отхвърлен, съкрушен,
със спомените ще живея вече.
Какво желаем
- Какво желаеш,
господине?
- Желая
времето да мине.
- Какво желаеш
гиздаво Гиздано?
- Желая
сутрин да не ставам рано.
На малкото дете
е времето дошло –
целувка майчина
и – в топлото легло.
Какво желая аз,
какво желаеш ти?
- Любов и щастие
във нашите очи.
Светът непостоянен
е пълен със желания,
но всички те
ни носят
горест и страдания!
Защо да философствам
Защо ли днес да философствам,
мисли мудни да измислям за света?
Защо ли времето си да прахосвам,
а на заграбя с шепи от меда,
който капе сладостен в живота?
Давайте, грабете с пълни сили,
нека шепите не са ви мили!
Аз, лакомникът, паднах пак в хомота
на пчели любовни и немилостиви.
Внимавайте с опасността!
Не грабете със наслада от меда,
защото те са палави, звънливи
и удрят със жилата си бодливи.
А който падне в страшния капан,
той става беден скитник, просещ сам.
И броди – призрак сред гори и самодиви.
Сън или мечтание
Когато те видях,
краката ми се подкосиха.
И чак когат заспах,
мислите ми се успокоиха.
Тогава пък потънах във мечтание.
Мечтанието беше сладък сън.
Усетих близко твоето дихание,
гласа ти с най-прекрасен звън.
Извърнах се, видях те тъй засмяна,
от радост бурна сякаш бе огряна.
Затекох се да те прегърна,
но в миг отново ти се преобърна.
Събудих се със гаснеща усмивка
О, боже! Ах, каква почивка!
Ала преупоен от радост пивка,
отпуснах се под топлата завивка.
Дочувам на спомена нежния звън
Липите уханни потъват в нощта
и галят с ръцете си тръпни водата.
Стопява се в дим на звездите мощта,
потъва в целувката зла на реката.
По улици пусти пак злото скимти
и зеят отворени къщи, обрани.
Душата от мъка и болка крещи
и търси лечител за лютите рани.
Часовникът сочи на взлома греха,
поскърцва вратата, от панти отпрана,
ключът се превръща във ключ на страха,
а не на надеждна и вярна охрана.
Стоя пред прозореца блед, в полусън,
и чакам на утрото ново зарите.
Дочувам на спомена нежния звън,
на тежка прокоба как свършват се дните.
И химни се носят от храма на Хриз..
Разголени нимфи, разгулни вакханки,
препили от вино – вълшебен нектар,
са вече на времето прашни останки –
усмивки от приказен, стар календар.
В руините стенат камбаните медни,
мечтите вековни в забвение спят.
Олимп разпилява искрите последни,
звездите, разплакани, в унес трептят.
В шубраците дебне мъглява зората
и пени прибоя лазурно море.
Лети скоротечна на бога стрелата,
проклятие носи, душите бере.
С усмивка запяват цъфтящите клони.
Подухва живителен морският бриз.
Легенди разказват дворци, пантеони
и химни се носят от храма на Хриз.
Съдържание
Кораб................................................................. 2
Как искам.......................................................... 4
Оазис................................................................ 5
Любовта не е клише...................................... 6
Певец ще бъда................................................ 7
Наканен гост.................................................. 8
Моят ад........................................................... 9
Истинска си само ти..................................... 10
Ела, подай ръка.............................................. 11
Реквием............................................................ 12
Защо ли?.......................................................... 14
Любовта е сила.............................................. 15
Неразбрани думи............................................ 16
Искам............................................................... 17
Бездомен скитник.......................................... 18
Ти, роза бяла................................................... 19
Къде си?........................................................... 20
Ти тъй далечна си........................................... 21
Просяк............................................................... 22
Сълза от обич и тъга..................................... 23
Да беше............................................................. 23
Минава ден след ден........................................ 24
Какво желаем.................................................... 25
Защо да философствам.................................. 26
Сън или мечтание........................................... 27
Дочувам на спомена нежния звън.................... 28
И химни се чуват от храма на Хриз................ 29
